ТОЙ ЗАГУБИ,
ЗА ДА СПЕЧЕЛИ ЦЯЛ НАРОД
Човекът постоянно търси абсолютната Истина. Независимо каква представа има за Нея, той копнее за откровение, което да му отвори очите и да му посочи верния път. Още от древните времена на своята история, хората дирят въплъщението на тази идея в някого, когото да следват – не сляпо или от страх, а чрез вдъхновяващ избор, непомрачаван от съмнение във величието на хероса.
Българското възраждане, преоткривайки античните идеали, има нужда от подобна силна личност, която е безкористна, не се страхува от поробителя, готова е да се сражава с него и да жертва живота си за своя народ. Безспорно за всеки българин такава героична личност е Васил Левски.
Той е рожба на своето време, доброволно и всеотдайно втурнала се в осъществяването на народния копнеж за независимост. Но не байрактарят на Панайот Хитов, не легионерът от Първа българска легия и не участникът в сформирането на БРЦК в Букурещ, а авторът на вътрешния революционен устав „Нареда“, комитетският организатор и пропагандатор доказва, че е носител на откровение за пътя на българите към свободата.
Нещо повече – в писмо до Данаил Попов Левски казва: „Нали пишете, че играем с живота на седем милиона българи? Трябва зряло да постъпя.“ В тези два реда Васил Иванов Кунчев заявява както личната си посветеност на народа, така и готовност да понесе своята част от отговорността за съдбата на българите, готови да го последват в кървав сблъсък с Османската империя.
И вдига на плещите си бремето на вдъхновителя, на живия пример как да се опълчиш на робията.
Дали има противоречие между идеологията на въоръжената борба и смирението, опрощаването, любовта към ближния и към врага? Дали християнските категории, на които Васил посвещава почти осемнайсет години, са потъпкани от революционера Левски? Да не бъде! Обаятелният, магнетичен дякон не вади оръжие там, където може да се убеждава.
Монахът от Сопотския манастир е убеден в силата на словото, в смисъла на страданието и жертвата в името на вярата. Затова и твърди, че за бореца „няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение“.
И Апостолът поема кръста си.
Макар да го води към Голгота, тя е част от „предначертанието не да видя себе си на голям чин, но да умра“. Голгота е провидена от смирения Игнатий в момента, в който отрязва косата си, напуска сумрачната тишина на църквата и тръгва да дири себе си, знаейки само, че „не ще да е турски и никакъв роб“, че фанатично наложената тирания не е по Бога.
И се посвещава на идеята за свободата.
Избягван от страхливците и приеман от съзаклятниците, Джингиби всява суматоха в османлиите всеки път, когато се отвори дума, че е минавал тъдява. В очите на правоверните злият дух е неуловим и затова опасен, той е пакостлив, злонамерен и отмъстителен. А че има за какво да се мъсти, османлиите знаят: за „три синджира роби“, за еничарите, за заточените, за изгорените живи, за посечените, за поруганите писмена и храмове, за омерзените и обезчестените…
Революционерът вижда екзалтацията на Шариата, но милостивото
великодушие на духовника твърди: „Ние не гоним турския народ, ни вярата му, а царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самите турци.“ Няколко години по-късно Левски пророкува, че „Всичките народи в България щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът.“
Тригодишните митарства из България, тайните срещи, комитетите,
събирането на средства и строгата им отчетност, писмата, воденето на архива на революционната организация са резултат от обета на Апостола: „Обикалям да дам упование на българите, да обнадеждавам цяла България“. Осъзнатото и последователно осъществяваното предначертание да се работи за добруването на Родината разкрива стоицизма в „нечутия характер“ на Апостола на свободата.
„Бесете ме!“ решително заявява революционерът пред съда; „Бесете ме!“ смирено се съгласява с участта си монахът.
И увисва на бесилото, свършил своята мисия.
Увисва на бесилото един осъден на смърт бунтовник и един приел смъртта си мъченик.
Гласът на Дякон Левски отеква във възгласите на Ботевите четници, във въодушевлението на Априлското и Старозагорското въстание, в победните викове на опълченците. Гласът на Дякон Левски е подет от безстрашните поборници за свобода, канонизирани за светии в сърцата на нас, българите, които до века ще помним и ще благодарим Богу за това, че ни има.
Текст: Екатерина Георгиева Николова-Илиева