На 1-ви ноември 2022 г. отбелязахме и Деня на народните будителите, и стогодишнината от честването му. Както е видно, празникът е бил изобретен във времена на криза след катастрофа: наскоро България е била съкрушена в две войни и унизена чрез наложения ѝ Ньойски мирен договор; Вазов, певецът на Възраждането, който вярвал, че духът на това най-българско време следва периодично да се възкресява, за да се поддържа жив един далечен и висок хоризонт пред една нация, усещаща се все по-разделена, обезцелена и обезцелостена, Вазов, тази еманация на будителството, току-що бил напуснал този свят. Решаването на националния въпрос, предполагащо единението на българите от всички български земи, било отложено задълго, може би завинаги. Националният дух бил прояден от униние, обезвереност и съмнение в силата и потенциала на нацията. И точно тогава на българите бил предложен Празникът на будителите. Не е случайно, че първопроходците и духовните водачи на Възраждането са били удостоени с празник непосредствено след две национални катастрофи, свързани с военни и политически, материални и териториални загуби: обръщането към дълбините на духа идва в противовес и като противоядие на актуалните утеснения, стеснения и притеснения, наложени над националното тяло.

Но що за празник е Денят на будителите и какво оправдава съществуването му днес? Още повече че празникът несъмнено се конкурира с 24 май, който от две години позагуби от общославянските и балканските си измерения и от честване на износа на културна революция сред останалите славяни чрез разпространяване на православието посредством кирилицата, тази пославянчена гръцка писменост, стана един тясно национален празник, честващ “българската азбука, просвета и култура”. Как да преосмислим днес Деня на будителите тогава?

Можем да тръгнем от името “будител”. Будителите са не просто хора на духа, не просто интелектуалци, люде на знанието и образоваността. Будителите са в един съществен смисъл приложници: от тях се очаква да са способни да прилагат и внедряват своя дух, знания и интелект, тъй щото да пробудят заспалия, спящия, изпадналия в дрямка, сън, забрава, жива кома народ. Самото именуване на определена част от елита, ангажирана с духовно водачество, но и със събитието на себеосъзнаването на масите, с думата “будители”, внушава акта на будене и пробуда на заспали маси, на един залюлян в робска люлка народ – безсъзнателен и неосъзнат, недосъзнаващ и света, и себе си. Това, последното, с робската люлка, идва от Ботевата “Елегия”. При него мълчи народът, глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода. Мотивът с народа, лишен от език и способност за себеизразяване, откъдето и необходимостта някой – Ботев – да говори от негово име, но със свой висок и непосилен му език, е един от най-мрачните и спорни моменти в Ботевата поезия. Все пак народът при Ботев не е изцяло лишен от субектност: намръщен само с глава той сочи/ към сган избрана, рояк скотове/ в сюртуци, в реси и слепци с очи. Та според народа (под Ботева режисура) именно най-издигнатите – имотните и модерните, духовниците и интелигентите – са онези, които го люлеят в робска люлка, те са нашите вътрешни гости, които го смучат. И Ботев се присъединява към виновните елити, когато приключва своята “Елегия” с думите:

А бедният роб търпи и ние без срам,
без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

В стихотворението “В механата” също се включва към глупците и идиотите, за които казва:

Пием, пеем буйни песни 
и се зъбим на тирана, 
механите са нам тесни, 
крещим, хайде на Балкана! 

Крещим, но щом изтрезнеем 
забравяме думи, клетви
и немеем и се смеем 
пред народни свети жертви. 

И така, според “безогледния Ботев”, както проницателно го беше определил някога Бойко Пенчев, именно елитите и в частност интелигенцията, включваща и него самия, е виновна за робското търпене и люлеене. Ботев е свирепо радикален и самоубийствено опустошителен. Той дотам е повярвал в необходимостта от жертва без суетната субектност на саможертвата, че де факта е изоставил поезията и през последните три години преди ранната си смърт на 28 е написал едно-единствено стихотворение – най-безнадеждното българско стихотворение въобще –  “Обесването на Васил Левски”. Ботев е бил съвършено наясно, че притежава единствено поетически гений, но доброволно го е погребал, за да “падне жертва”, за да уреди високата си и все пак привидно неефективна, безсмислена смърт. Според Ботев свободата, която е на първо място национална, но е също така социална и индивидуална, предполага пълна отдаденост, абсолютна посветеност, жертва без саможертва. Но Ботев бързо-бързо е осъзнал, че трите свободи влизат в нерешимо противоречие, че хем едновременно са задължителни, за да съхрани индивидът и колективът достойнството си, хем са същностно несъвместими и несъизмерими. Именно това фундаментално противоречие, разкрило се пред гения на Ботев твърде рано, го е накарало да преосмисли традиционния хайдушко-революционен лозунг “Свобода или смърт!” до радикалния до абсурдност “Свобода и смърт юнашка”. Сякаш че смъртта носи свобода и свободата неминуемо означава смърт. Ботевият проект успява и жертвената смърт на значителна част от общността, сякаш съставена изключително от жени, деца и старци, както Ботев я е инструктирал в “Обесването”, изпълнява ролята си на безсубектна жертва, “вопиюща” за освобождение отвън. Всичко това ни разкрива Ботев като нещо различно от будител. Той е оттатък будителството, на което той и делото му стъпват. Докато будителството се занимава с въпроса за пробуждането на колектива от страната на живота, Ботев се занимава с въпроса за свободата от страната на смъртта, за свободата като неминуемо изискваща масова смърт, хекатомба. От тази перспектива Левски също не е будител. Апостола е бил необикновено ефективен организационен лидер и комуникатор, създал е мрежа от комитети и е подготвил бъдещото въстание, осъществено от апостолите наследници и от самия Ботев. Но Левски не буди никого – той е организирал съзаклятнически вече пробудените, вече узрелите за бунта. Левски е по-скоро подбудител на пробудените. Ала Левски е такава икона, дотам безспорна българска светиня, защото е преди всичко човек на делото, на конспиративната завера, която между другото предполага и отказ от писмени свидетелства. Тяхната липса е сред най-съществените предпоставки за митологичното сакрализиране на Апостола. Това и прави Вазов – въобразява словото Левски, докато показателно се въздържа от съучастие в Ботевия култ. Сакрализирането на Ботев изисква трудната, но не и непосилна задача той да бъде наизустяван, само и само да не бъде четен, разбиран и осмислян. Все пак следите остават, писмените свидетелства говорят и Вазов явно е бил добър и честен негов читател: виждал е, че чрез слово и дело Ботев е отхвърлял всичко онова, което е въплъщавал самият Вазов – будителството. Левски, очистеният от слово човек на делото, и Ботев, очистилият се от словото в името на делото, са титаните на няколко български революции. Тях следва да ги честваме на смъртния им ден, което и правим на 2 юни и на 19 февруари. Будителите, които честваме на 1 ноември, са техните предтечи, предварителното условие за събитийното им осъществяване.

Кои са тогава будителите? Те са онези, които преди всичко ни отварят очите, без да ни сочат път и посока. Будителството пробужда без подбудителство. Будителството оставя избора на нас самите, то ни подготвя за подбудителите, които ще приемем или ще отхвърлим. Будителите разширяват кръгозора, разкриват ни многоликата многозначност на света, показват ни го сложен, противоречив и дори объркан, но не ни повеждат наникъде: нито към героизъм, нито към заколение. Будителите са обратното на революционерите, на политическите визионери. Те са скромни предтечи, кръстители, йоановци, които ни кръщават с вода, вазовци, вази и свещени съсъди пълни с живителна вода, която напоява и утолява жажда. Те са онези, без която никоя революция не би била възможна и на която будителите съучастват, без да участват в нея. Ала най-важното за будителите е, че те не само ни оставят избор, докато ни отварят очите и разширяват кръгозора ни на вече събудени. Към Пантеона от утвърдени будители като Иван Рилски, Паисий, Софроний, Петър Берон, Добри Чинтулов, Раковски, Петко Славейков, Каравелов, и най-вече Вазов, всеки българин има правото и следва да си прибави своите частни будители – онези по-големи личности от неговото детство и младост, които тихо и незабележимо са свещенодействали в неговите актове на инициация, помагали са му да расте и най-вече да се променя. Будителите са всъщност различни за различните хора. Будителите са  хора, които познаваме лично; хора със знания, таланти и умения, надхвърлящи нашите, които са били извърнати към нас, докато са ни обдарявали с някаква индивидуална просвета, грижели са се за личното ни освестване, проглеждане, пробуда. Разбира се, когато Празникът е бил създаден, той е бил асоцииран с определени имена на ранновъзрожденски просветни дейци. Но този празник, който винаги е бил в леко дублираща се конкуренция с 24-ти май,  според мен следва да се преосмисли във вече указаната по-интимна, по-съкровена посока.

Денят на будителите следва да бъде ден на индивидуалното припомняне на онези отминали и неотменни люде, които са ни променили и някак извисили дори когато не сме били в състояние да осъзнаем това във времената, в които това се е случвало. Затова за будителите винаги си спомняме постфактум, когато те вече не са редом. Денят на будителите, в този смисъл, е най-вече денят на нашите любими учители, на онези, за които си спомняме благоговейно, но без страхопочитание. Будителите – това са онези по-големи от нас, които не само са ни подарили книга, но са я и обсъдили с нас, докато сме били невръстни, разговаряли са с нас върху смисъла на картина, сграда, град, идея, творба, обществена система, морална дилема. Това са онези малцина творци и учени, онези интерпретатори и популяризатори, които са се превърнали в наш личен духовен метър. С една дума, будителите са онези, които са ни възмогнали, въздигнали и въдворили в едно различно наше рефлексивно “аз”.

Накрая ще онагледя казаното със само два примера. През далечната 1978 моята учителка по литература в руската гимназия във Варна, която без да й мигне окото ми пишеше двойки за щяло и нещяло, един ден приближи до чина ми и ми подаде три книги – “Колкото синапеното зърно” на Николай Кънчев, “До другата трева” на Биньо Иванов и “Вечерен тромпет” на Борис Христов. Каза, че тя самата не всичко разбирала от поезията им; вярвала обаче, че аз ще разбера повече. Борис Христов, когото вече сам си бях открил, ме накара да се отнеса с доверие към непознатите. Така благодарение на моята учителка, за която Вазов беше най-големият, именно Кънчев и Иванов ми отвориха очите за тип поезия, отиващ далеч отвъд тази и на Вазов, и на Борис Христов. И задълго именно тези тримата, подарени ми от моята учителка-будителка, направляваха поетичния вкус и аналитичния ми метод. “Българичката” г-жа Балканска ме накара да прекося граници отвъд родния поетически идиом. Същото сториха по същото време двама непознати литературоведи, поместени като по чудо в двата тома “Творби и проблеми”, от които се готвехме за кандидатстудентски изпити по литература – Никола Георгиев и Радосвет Коларов. Благодарение на това, че се запознах с малка част от писанията им тогава, през втората половина на 70-те, по-късно станах техен колега. И така и досега. Та ето това е будителството – някой да те събуди за твое будителство спрямо някого другиго, все едно спрямо кого, пък бил той само и единствено  собственото ти дете. Така в един важен смисъл на Деня на будителите всъщност честваме самите себе си като поотраснали – родители и учители на децата си, а вече и на внуците си.

Доц. Димитър Камбуров

Share this: