В днешния Ден на народните будители нека да си припомним думите на Митрополит Климент, по-познат като Васил Друмев, че „Един народ, който има съзнание, култура, писменост, наука, непременно ще има светла и трайна бъднина!‘‘.
За бъднината днес става дума, а не за забравата. Затова, нека помним огънчетата от кандилата на книжниците в Преслав, Охрид и Търновград. Нека се стремим да живеем според завета на чудотвореца Св. Йоан Рилски, който ни наставлява така: „Преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво злословие. Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене. Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но по царския път ходете, старайте се да живеете единодушно и единомислено“.
Дано, докато четем тези слова, изпитаме благодарност към стореното от Светите братя Кирил и Методий, а когато децата ни изписват българските букви да благодарят за тях на Св. Климент Охридски, който „измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, дето изнамерил мъдрият Кирил“. Не бива да забравяме огъня, погълнал царствената Плиска, предателите, ослепените Самуилови воини, плячкосаните богатства и изгорените книги. Нека не ги забравяме, но не за да трупаме омраза и мъст, а да се поучим от обратите в живота на българския род, който, макар разгромен, набира сили и ражда Петър, Асен и Калоян. Нека помним ордите на Баязид, обикаляли като рикаещ лъв около стените на Старопрестолния град. Но насред битката да виждаме не ятагани и кръв, а Царевец и Св. Патриарх Евтимий – „свещеникът на великата жертва и учителят на истината, който чрез много страдания принесе самия себе си като свещена жертва Богу“.
Какъвто и мрак да се опита да погълне паметта българска, нужно е да помним, че от чреслата на нашия род винаги се раждат хора с мисия и труден път – като пътя на хилендарския монах Паисий. След столетия неправди, поругания и забрава, перото на Паисия запалва огъня на Възраждането.
И чудото идва – българският дух се възражда от пепелищата, защото може да се възроди само онова, което е заченато от Словото. Софроний Врачански, Неофит Бозвели, братя Миладинови, Найден Геров, Добри Чинтулов, Васил Априлов са все хора просветители, в чийто свят книгата е имàне, знанието – безценно, а разпространението му – свещен дълг. Мисията им е пробуждането на вярата, на почитта към родната култура и език. Просветителите, както в миналото, така и днес, посвещават живота си на идеята, че да даваш знание на другите е най-висшето призвание, затова и успяват – все повече хора спомоществувателстват да се създаде училище, да се съгради църква или читалище.
Просветителят не се подвизава като воин, той не призовава към насилие, макар да разбира, че то понякога е неизбежно. Будителят бленува свободата, но рядко е готов да погубва животи в нейно име. Просветителят е наясно, че, за да се скъса яремът на игото, е нужно дръзновението на поборника, че на борбата са нужни и славейковци, и филиптотювци, люде като Раковски, Апостола, Ботев, Караджата.
От вярата в бленуваната свобода черпят сили Волов, Бенковски, Икономов, Каблешков, братя Обретенови, поп Харитон и всички храбреци, вдигнали Априлското въстание. И колкото и да е бил рязан, подкопаван, подпалван, разкъсван и прострелван българския корен, след погрома той дава сили на опълченците, за да дойде Освобождението.
Провалът на идеята за обединяване на българските земи обаче, постепенно потушава духовния подем на нацията, а трите войни я потапят в безверие. В същото време мнозина нашенци, вместо да разгарят будителския идеал, се присмиват на възрожденската любознателност и ученолюбивост на българина. Показателни за това са тирадите на Ганьо Балкански за философите и гнева на Захарий Стоянов, излят срещу учените глави.
Сигурно затова в пантеона на народните будители не се споменава нито един държавник, в него няма да влязат имената на силните на деня. Изключение народът ни прави само за Св. княз Борис I и дядо Вазов, комуто биват простени държавническите занимания от уважение към литературното му творчество, посветено на великата троица – будители, поборници и България.
Пробуждането на един човек за живота и истината е дълъг, труден процес, коренящ се в грижите на семейство и учители, в приемствеността между минало и настояще, в осъзнатото следване на изконните човешки ценности, в жертвоготовността и вярата. В мирозданието нищо не се губи, историческата памет се предава от поколение на поколение, но без усилията на всеки един от нас, тя може да заспи в умовете на децата и внуците ни. Затова нека не само днешния Будителски ден, но и утрешните дни ги живеем така, че да сме в единение с духа на просветителите, защото „Един народ, който има съзнание, култура, писменост, наука, непременно ще има светла и трайна бъднина!‘‘.
Екатерина Илиева