Идеята за Деня на будителите, както ни разказва Иван Еленков, дошла отдолу, от група селяни, които в омачкано, замацано и бая неграмотно писмо от лятото на 1922 напомнили на земеделския министър Омарчевски, че има „други големи, големите българи – Левски, Ботев, Каравелов… Те са ни спасили и са ни направили народ, тях трябва да почитаме.” Денят на народните будители не е лесен за дефиниране празник. Сред коментиращите го няма съгласие. Едни, като Еленков, настояват, че това е една леко унила есенна версия на веселия 24 май, свеждайки будителите до просветители. Други, като Михаил Неделчев, настояват, че Будителите преодоляват противопоставянето между образователи еволюционисти и “вратоломни” революционери, формулирано най-ясно в Каравеловата поанта от март 1872 “свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Според Неделчев, будителите снемат и примиряват в себе си и дейците на просвещението и културата, и революционните деятели. Впрочем списъкът от 1922 г. изрежда следните имена: „Паисий, Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Миладинови, Сава Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Левски, Караджата, П. Р. Славейков, Ив. “Вазов. Списъкът само привидно изглежда подразбиращ се. Той започва с утвърдените просветители от Ранното и Средното възраждането, после през братя Миладинови прави преход към революционерите-писатели Раковски, Каравелов и Ботев; последният неизбежно извиква професионалният революционер Левски, чието присъствие е подсилено от Караджата, а накрая помирително са добавени Петко Славейков и Вазов, и двамата кротки певци на историята без воля за участие в размирните ѝ форми. Най озадачава името на Караджата: съводачът на четата от 1968-ма обикновено се мисли ведно с Хаджи Димитър. Единственото обяснение за включването му са именно Каравеловите стихове за избралата го пред екзарха свобода. Ситуацията още повече се заплита от факта, че самият Каравелов след обесването на Левски загърбва “Караджата” и избира “екзарха”. Заради което Ботев скъсва отношения с Каравелов (и комай му праща Бенковски…), а самият той зарязва поезията и през последните си три години се посвещава изцяло на революционна деятелност, увенчана от смъртта му като водач на чета, целяща да пробуди недовъстаналото Врачанско. Все пак смъртта му в Балкана остава загадка, но не е в битка.
Хаосът в списъка издава концептуална неизбистреност, която от дефект се превръща в ефект:
неясен празник примирява просветителите и бунтовници от Възраждането посредством общата кауза на Освобождението, но чества също последващите радетели на други български общностни каузи като възстановяването на националната цялост, възмогването и просперитета на нацията и държавата, съхраняването и възвисяването на националния дух под знака на общностно съгласие, взаимодействие, солидарност и единение. Фокусът върху Възраждането и неговите дейци – върху големите българи от най-българското време, устремени към национално осъществяване чрез пробуда и освобождение – е ключово за осмислянето на празника. През годините обаче той развива един по-регионален смисъл: всяка област и селище може да има своите будители – деятелите, спояващи някакво местно комунално цяло през история и етнография. Празникът може да добие и още по-биографичен и носталгичен Bildungs смисъл – всеки е благодарно обдарен от будители в училище и в рода, на работното място и в самодейните състави, в спортните групи и в приятелските “компании”. По този начин празникът става сякаш отворен и приобщаващ, но и всеяден. Това носи своите предимства и умиления, но също така размива смисъла и основанието той да се празнува.
Затова нека се вгледаме към първоначалата. Българското възраждане съществено закъснява спрямо аналогичните процеси у нашите съседи. Между средата на 18 и 19 век Русия води поредица от успешни войни срещу Османската империя, в резултат на които често нахлува на територии, населени с българи, и получава от тях подкрепа и прием, а оттеглянето на войските често води до значителни изселвания на българско население. Така или иначе, докато съседите ни възстановяват своята държавност и самоопределение, най-често в резултат на въстания, провокирали руски войни и европейско съгласие, българите не са включени в нито един мирен договор между Русия и Османската държава. Реално до възстановяването на Българската екзархия България не съществува на европейските карти като народност и самостоятелен субект. След загубената от Русия Кримска война през 1856 ситуацията в нашата част на Европа коренно се променя. Останалите неосвободени вече няма на кого да разчитат. Възрожденците се изправят пред дилема. Първата възможност е да се примирят с международното положение и да просвещават и окултуряват народа в рамките на османското статукво, докато търсят начини да върнат България на световната карта като съхранил се през столетията християнски народ със славна история и цивилизационен принос. Другата възможност е да работят за национално освобождение, като готвят народа за въстание, докато в същото време търсят помощ отвън, било от новоосвободените съседи, било от Великите сили. За късните възрожденци дилемата е била между будителство с цел вътрешно самоосъзнаване и външно признаване на българската народност, от една страна, и пробуждане с цел самообособяване на българите като народ, чиято идентичност и принадлежност да ги накара да въстанат с цел възстановяване на държавността (а не по силата на някаква регионална неволя или протест пред централната власт), от друга. Впрочем всички възрожденци, в това число и Левски, са били наясно, че Освобождението ще дойде отвън. Разликата е, че едните вярват, че първо трябва да се набави национално самосъзнание чрез просветно и културно будителство, а другите – че няма време и трябва да се предизвика силово промяна в статуквото чрез подбудителство към общонароден бунт, който да произведе ефекта на отговорна субектност в очите на другите. Едните искат българите да бъдат забелязани и признати задето са цивилизовани европейци със собствена църква, училища, читалища, вестници, списания, театри и библиотеки, а другите – че вече е късно за култивиране, че е време за радикален политически жест на самовъзникване и себезаявяване пред света.
И така, следва да признаем нещо, което покрай патоса на преклонение и култа към святото дело на революционерите предпочитаме да пренебрегнем. Свикнали сме да мислим Априлското въстание в следата на Левски, като организирано синхронно повсеместно всенародно дело. Конкретната реализация е белязана от недостатъци, обяснявани най-вече с преждевременното избухване, като количествени отстъпления от модела на Левски като степен на подготовка, едновременност, съгласуваност и организираност. Историята и до днес твърди, че гюргевските апостоли са следвали Апостола.
Ала и бегло запознаване с хода на въстанието ясно показва, че то е не просто количествено отстъпление от идеологията и стратегията на единствения професионален революционер Левски. То е качествено различен бунтовен акт, който цели не да освободи, а да внуши отчаяната решимост на видим общностен субект, който след това да изпълни ролята на масова жертва в покъртителна трагедия на световната историческа сцена пред европейската публика. Въстанието е замислено и осъществено като спектакъл на одързостяването, завземането на властта, накървавянето, окопаването и в последна сметка понесеното изтребление. След въстанието няколко селища са подложени на избиване, но Батак се оказва освидетелстван от Макгахан, който прави достояние на света масовото клане на мирни българи. Успехът на въстанието идва благодарение на градчето, чиито жители са сложили оръжие, отказали са на своя водач да го последват в бягството, негово и на семейството му, а после са съучаствали на колачите си в процеса на масово си изтребление. Въстанието успява заради абсолютния си провал, последван от трикратно по-масово от него самото изтребление. Всичко това представя водачите на въстанието не толкова като професионални революционери, колкото като будители-подбудители, които успяват със силата на словото, пълно с възторг и екстаз, вяра и убеденост, оптимизъм и пророчески плам, откровена заблуда и манипулация да убедят достатъчно много българи да се вдигнат срещу многократно превъзхождащ ги противник с непомерна военна мощ. В този смисъл апостолите, подготвили и провокирали Априлското въстание, собствено не са революционери, а именно будители-подбудители, които не се различават качествено от своето еволюционнопросветителско съответствие: те работят върху съзнанието, убежденията и вярванията. Те не толкова учат въстаниците как да се бият и защитават, подготовката на въстанието не се изразява във военни учения, а в индоктриниране, във внушаване на вяра, че успехът е възможен, че държавата е вече налице в техните униформи, печати, гербове, знамена и пр. В същото време тежките търговци от Букурещ и Браила, противници на въстанието, решават да го осмислят чрез зверското му потушаване, предизвиквайки граждански протести в много европейски столици. Дипломатическата мисия на Драган Цанков и Марко Балабанов, за които Вазов твърди, че са представили с оглед на дипломатическата изгода Волов и Бенковски като турски шпиони, е подкрепена финансово от братята Христо и Евлоги Георгиеви, тъй щото българската жертва бива изговорена в няколко важни столици и найвече във Великобритания, крепител на статуквото в региона. И водачите на въстанието, и спонсорите на отгласа му, и българските дипломати споделят една и съща мисия, всеки със средствата си: да събудят света за достойнството на един християнски народ, подложен на изтребление. С други думи, всички те са будители: подбудители, благодетели и радетели на българската кауза. Към тях трябва да се прибавят и традиционните будители като Вазов и П. Р. Славейков, които дават освободителен фокус на културно-просветната и литературнопублицистичната дейност през периода.
Всичко това е уловено и представено от Вазов в неговия роман “Под игото”. В първата част той показва гражданите на Бяла Черква като вече духовно свободни и готови за политическото си освобождение. По време на училищния изпит и представлението те се самоопределят като избрали пътя към освобождението си, тъй като вече са се еманципирали духовно: след известно колебание, белочерковчани избират да останат на изпита, на който една ученичка е изрекла публично кой ще ни освободи от турско робство; а след театралния спектакъл любовната песен на сцената естествено прераства в Чинтуловата “Къде си вярна ти любов народна”, подета от цялата зала, при това в присъствието на бея. Ето защо за Вазов автентичното свято дело на Възраждането е превръщането на българина в свободен човек вътре в една вече свободна и свободолюбива общност.
В същото време Вазов отрича въстанието: “самата борба, която последва”, казва той, “не заслужава името си”. Така Вазов, този образцов будител, спори с подбудителите като Каблешков и Огнянов, ако и да огласява позицията им в романа си. С това той формулира проблема, пред който предстои да остане изправена България занапред: дали да раздели будители от подбудители, или да ги събере ведно. Вазов ги разделя, но това означава да отрече въстанието като конкретна реализация, както и свеждането на въстанието до негероичния Батак/батак. Вазов като чист будител и радетел на българската кауза, завинаги остава чужд на подбудителите, дори когато оправдава сладките им лъжи за успешен изход от въстанието и когато признава, че то е постигнало целта си – войната и Освобождението. Ала Вазов не посмява да стигне докрай и да види делото на подбудителите като хладнокръвна преднамерена манипулация на съзнанието, чиито жертви предстои да се превърнат в буквални жертви на действителна трагедия пред ужасения поглед на света. Вазов с всички сили се съпротивлява срещу терористичния елемент в подбудителството на идеолозите на бунта и се опитва да ги оправдае със силата на идеята и нравствената им чистота. Вазов трябва да отрече въстанието, за да оправдае подбудителите му, които все пак му остават чужди: не е случайно, че за Ботев няма ода в “Епопеята”.
Днес нямаме нужда от това мъчително и насилено разделение. Вече можем да осъзнаем, че на Деня на будителите следва празнуваме не само Възраждането, подготовката за въстанието, но и самото въстание като провокирана преднамерена саможертва пред лицето на света. А това означава на Деня на будителите да празнуваме едно национално мотивирано общностно единение и от страната на живота, и от страната на смъртта, а оттам и всяко екстремно действие в името на националната осъщественост, интегритет и идентитет. Това ще рече на Деня на будителите да празнуваме радетелите на българското като осмисляща ни общностна принадлежност в живота и в смъртта. Това е един патриотичен празник, без да се налага да бъде националистически, доколкото делото на въстанието търси християнско признание от съседи и несъседни, от близки и далечни народи. Ако успеем да осъзнаем самоубийственото подбудителство от страна на водачите на въстанието и ги видим като трагичен и величаво противоречив еталон, ще успеем да прегърнем една нова идея за будителството като подбудителство към съучастие и съучастничество в общностните дела на нацията като единен субект, без гордеене и срам, а само като себезаявяване пред света и пред нас самите.
Разбран така, Денят на будителите може да снеме спора за националния празник. Защото именно Денят на будителите е най-съвършена еманация на български национален празник.
доц. Димитър Камбуров